Място за Вашата реклама

Събота, 17 Октомври 2015 14:00

Синхроничности Избрана

Написана от 
Оценете
(0 гласа)
Синхроничности

 

 Понякога живея с усещането, че сме на една огромна шахматна житейска дъска, където някой свише конфигурира ходовете ни, щателно режисирайки нашите евентуални сблъсъци, травми, помирения и смирения... Друг път, вътрешното усещане, че съм главният режисьор на собствения си път и случванията в него, надделява. И поемам, със самочувствие и увереност в състоятелността на собствените си вярвания, да снимам сама филма на живота си. Но точно тогава попадам в най-измамната клопка. Кадър след кадър, у мене нараства усещането - някой просто ни оставя да мислим, че вървим сами по пътя. И вещо ни наблюдава. За да предотврати фатални крачки встрани, или капаните, поставени от злонамерени създания. Или да ни спаси, когато, без да осъзнаваме, вглъбени във вътрешното си ускорение и устременост, сме се запътили към сигурна гибел...

 Осъзнах, че всичко във Вселената има своята неопровержима обоснованост. Всяка мисъл и действие имат своята трептяща струна на самопораждане, разгръщане на песента си, докосването на други същности –  чрез интензивността, силата и красотата на песнопението. Всичко в нашия живот е взаимосвързано по строги йерархични правила  от най-елементарното случване, подчинено на рутинни зависимости, до онези Божествени измерения на синхроничността, които ни оставят без дъх понякога...

Мисълта ми, както винаги  твърде сложно изведена, всъщност бе твърде семпла  като смислова наситеност. Ще пиша за съвпаденията. За онези незаменими, неопровержими и безценни синхронизирани случвания в живота ни. Които ни водят до брега на точния океан, море, езеро, река или поточе  за всеки един от нас. Понякога наистина оставам бездумна пред силата на Съдбовните канони, които композират брилянтна полифонична фуга от нашата семпла житейска мелодия. 

Синхроничността за мен е доказала своята тиха сила, като един космичен режисьор зад кадър. Тя просто свързва невидимите нишки на нашите души, в момент, когато неистово крещим вътрешно да бъдем чути, разбрани, приласкани. Tази висша Божествена сила събира вътрешния огън на отдалечени, дори с десетки хиляди километри, човешки същества, подрежда несъвършените планове и им дава един завършен брилянтен израз  като Вселенско намигане или Божествен благослов. Поставя ни в съдбовното уравнение– на точното място за всеки един от нас, без ни най-малък помен от несъстоятелност и неадекватност. Събира реещи се в пространството духовни същности, които търсят пътя към себеподобни. 

Може би преди години не съм се замисляла за клеймото на подобни „съвпадения” в тъканта на живота си. Но все повече осъзнавам, че ние, хората, сме неизменно свързани с плетеница от зависимости „неслучайни случайности”, които вещо наместват пъзела на истината за самите нас.

Връщайки лентата на спомена назад, или символичната Машина на времето, не бих искала да преминавам отново по споменния тръст към далечни, като времеизмерение, моменти. Години, след като съм преживяла повече от половината си живот, анализирам събитията от младостта си  вече като артефакт, като нещо, което гледам като събирателен образ на поуката и синтезираната мъдрост от горчивите житейски уроци. От позицията на настоящите си теоретични познания, преподреждам в рафтовете на събитийността, различни случки. Проглеждам за очебийни, но неосъзнати тогава причинно-следствени връзки. Научавам, макар и с голямо закъснение, доста от съдбовните уроци, на които съм се провалила преди време  на символичния изпит пред Съдника на нашите дела, мисли и емоции. Понякога се ужасявам, друг път притихвам, в подстъпите на собствената си развълнувана душа, която плиска водите си, често недостигащи до брега на вътрешното успокоение...

А някога просто стоя с отворени очи  но  навътре, не навън. И пред вътрешното ми зрение се редуват кадри от най-болезнените моменти в моя живот. Тогава, вече от позицията на емоционалната дистанцираност, изведнъж, като светкавица, Божествен проблясък, идва отговорът. Защо, как, кога, заради кого, въпреки какво съм постъпила точно по онзи начин, който е наранил крехкостта на чупливото ми очакване...

Всеки е изпитвал подобни моменти на свръхоткровение със самите себе си. Говорила съм с доста хора. Признават го. Макар че осъзнаването почти винаги идва с огромно закъснение /като влака Бургас-София, и обратно.../, то никога не забравя да се врежат в привидно спокойната тъкан на живота ни.

 А отговорите на житейските въпроси идват, за да ни покажат нашите несъвършенства, грешните ни стъпки, греховните ни тежнения. И да ни помирят с истината за самите нас. Защото ние, хората, сме несъвършени. Но затова пък носим уникалния заряд да се себесътворяваме. Дори след най-страшното пропадане в тъмата на собствените си страхове и заблуди. Може би висшето изражение на Божественото начало, някъде из необозримите космични пространства, наблюдава точно тези наши лутания, съмнения, избликнали болки, неутешими загуби и съдбовни разминавания. И ни намига, пращайки ни някое „случайно съвпадение”, което не само отваря сетивата ни за отговора. Но и спасява цялостната ни същност, посочвайки ни пътя. Който знаем, но понякога сме забравили.

Ние, човеците, вървим по пътя на неизменното си израстване  дори понякога да ни се струва, че се плъзгаме към видимо саморазрушение или саморазпад. Неизменно се развиваме, преминаваме на по-висше ниво, дори да не го осъзнаваме. Има и изключения, разбира се за хора, които трудно учат съдбовните си уроци, или просто им е по-уютно в „удобния диван” на собствения конформизъм и инертност. По отредения ни път преминаваме и през низ от разминавания, посегателства спрямо емоционалната ни и физическа цялост, изгубване в локвата на собствените си мътни води, или в съдбовни завихряния, пренасящи ни на брега на съвсем непознати житейски морета.

Спирам със съзерцателността и самовглъбението. Имала съм нужда, може би. За да победя надигащата се глава на съмнението вътре в мен... И да надмогна страховете си. А малките житейски победи се заслужават – с цената на личностния заряд, който не просто се оставя да тлее, а се развива в посоката на Вселенските очаквания – не максималистично претоварващо външните и вътрешни сетива. А с мъдро, всевиждащо, умерено превъзмогване на нескончаемите измерения на болката. Това пътешествие на Духа – от  новородената чистота на Сътворението, до мрачното докосване до извечния хлад на небитието, латентно съществува във всеки наш земен миг.

Мисля си – докосването до недосегаемото, до незримото, до “онова, което се вижда само със сърцето”, е едно от чудесата, които се случват. Това е най-голямото предизвикателства пред човешката душа, уникална със способността да метаморфозира. От гърчеща се – в ликуваща, от ридаеща – в преизпълнена с топла искряща радост, от посърнала в упойващо отчаяние – в избликващ себеизраз с жизнеутвърждаващо звучене. Често духът се опълчва срещу материята. Но е вечна тяхната взаимосвързаност –  като ин и ян в проявлението човешко.

    Духът е противовес, и едновременно – неизменен спътник, на земното, в колелото на съществуванието, завъртайки спираловидния ход на Времето – в пространственото измерение на Вечността…

Теменуга Захариева

Прочетена 968 пъти
Още в тази категория: Между два бряга »
Влезте, за да коментирате
Status API Training Shop Blog About Pricing © 2015 GitHub, Inc. Terms Privacy Security Contact Help
Нагоре