Място за Вашата реклама

Четвъртък, 30 Март 2017 09:14

Серсемите

Написана от 
Оценете
(0 гласа)
Хасан Ефраимов
Бях в Одрин. Не знаех че и там четат такъв измислен писател като мен. Докато не получих покана. 
Не, не беше с политическа цел. Казвам го веднага за да успокоя българските патриоти, че са луднали напоследък. Казвам ви го като лекар. Поканата беше от сдружение на българските изселници. Говорихме за литература. За българска литература. Казвам го пак заради патриотите.
– Е, ако дойдат десетина души, все файда – си повтарях по пътя – Та кой ме знае там?
Палех цигара след цигара и ги унищожавах без капка жал. Не подминах бензиностанция, без да си купя кафе. В резултат на това просто станах по-нервен.
– Къде се напъха пак, глупако? – запитах се стотина пъти – Какво си мислеше? Че ще си стоиш там в гората и ще си пишеш на спокойствие глупостите, появили се в болния ти мозък? Каква стана сега тя? На всичкото отгоре пак ще трябва да говориш пред хора и то на турски. 
Да, ако знаех че ще трябва да се показвам пред хора, сигурно никога нямаше да почна да пиша. Имаше и друг проблем – владеех само Делиормански турски, а ние изяждаме окончанията на думите. Понякога като махнеш окончанието на някоя сложна дума се получава друга, проста дума. Проста, ама проста до там, че на няколко пъти едва отървах боя. Разбирах почти всичко, което ми говореха, но при условие че не употребяват сложни думи, а отивах да говоря за литература. Нещата се усложняваха допълнително и от това че в самата Турция имаше стотици диалекти и като ми заговореха на диалект само зяпах с отворена уста. Така съм и в България – чуя ли диалект на българския и увяхвам. Не вдявам нищо. Владея само литературен български, защото го научих в училище. Никога не чета книга написана на диалект. Наистина, откачена работа. Успокояваше ме само това че Одринският диалект е част от западно турския диалект, към който спада и Делиорманският.
Неусетно стигнах до границата. На метри едно от друго се вееха три знамена. Две от българска страна и едно от турска. От наша страна бяха българското и европейското знаме. Избелели! Цветовете им почти не личаха. Който не вярва, да отиде да провери. От другата страна, закачено на 40-метров пилон, гордо се вееше огромно турско знаме. Бях сигурен че малко преди да пристигна, знамето е било изпрано, изгладено и закачено отново. 
Аз изводи не правя. Предоставям само факти. Изводи да си правят патриотите, дето реват неспирно. Аз да съм на мястото на Ердоган и аз няма да взема на сериозно някакъв си измислен съюз, където по-силните карат по-слабите да стоят в поза партер и който съюз няма пари за да си закачи ново знаме. Какво? Не е ли измислен съюзът, който няма пари за байрак? Който смее да го отрече. Не забравяйте че дълго преди самото въстание, въстаниците са ушивали байрака и са го пазели. Иначе при влизане през границата такса за дезинфекция не пропускат да вземат.
Срещата ми с българските митничари се състоя през едно малко гишенце. Подадох си паспорта през прозореца на колата. Онези ме погледнаха и не ме отразиха изобщо.
– Нещо за деклариране? – изрече отегчено някакъв.
– Само един сириец в багажника – забих го, без да отчета факта че всъщност пътя на сирийците беше точно противоположен на моя.
– Взимай ги всичките – изрече оня и затвори гишенцето.
От двете ми страни се виждаше телената ограда предназначена да спира бежанците и дето се оказа че не е телена, а златна. 
Да, да, ще вземеш сириец, ама в шестък. От турската страна се скупчиха десетина митничари. Наобиколиха колата. Едните имаха на гърба си надпис „ПОЛИС“, други – „КОНТРАБАНДА НАРКОТИК“. Все млади и яки момчета, гледащи лошо. Отвориха четирите врати на колата и започнаха да оглеждат. Един даже си напъха главата под седалката и започна да души. Явно граничарското им куче имаше почивен ден. Добре че поне не се разлая.
– Господине, да не сте ограбили библиотеката? – запита някакъв и се захили, след като отворих багажника.
Веднага всички се скупчиха около багажника. Вече бях сигурен – най-вероятно щяха да ме арестуват. Знаех добре че в Турция горят книги. Писаха го всички вестници в България. А аз с цял багажник книги на турската граница. На всичкото отгоре бяха и на български. Откъде да знаят хората какво пише в тях? Можеше да пише всичко. Представете си някакъв мустакат турчин, дето се прави на писател с един багажник книги на турски да застане на българската граница. Ще се обзаложи ли някой, какво ще се случи? Няма, нали? Така си и мислех. Демокрация. Да, това щеше да се случи при демокрацията. Какво ли ме очакваше при диктатурата? Навярно отнякъде щеше да се появи самият Ердоган. Заогледах се уплашено, но не го видях никъде.
– Дано поне не са въвели вече смъртното наказание – изрекох и погледнах с надежда назад, към двете избелели знамена на демокрацията. Дали щяха да са в състояние да ме спасят от ръцете на палачите горящи книги по площадите? Но едва ли, с моя късмет. Навярно нашите митничарите даже нямаше и да погледнат през гишето. Сигурно щяха ме обесят още на границата. Можеше и да ме застрелят. Наистина, вариантите бяха безброй.
– Е, може и да са въвели смъртоносна инжекция, както е в демократична Америка и поне няма да ме боли – опитах се да се успокоя сам. Вече се мразех че мога да пиша. Ако беше чак пък толкова хубаво, едва ли щеше да опре до мен. Все някой щеше да се намести преди мен.
Притеснението ми трая докато онези не разбраха че аз съм писателят написал книгите, предназначени за горене на някой площад. Точно преди да си навия ръкава и да затворя очи на лицата им се появиха усмивки и възхищение. Учудването им беше толкова огромно че се понесоха възгласи и възклицания.
– Никога не съм срещал писател на живо – изрече оня, дето имаше надпис „КОНТРАБАНДА НАРКОТИК“ на гърба си. А и за какво му беше? Ще вземе да се разнежи и после отиде и контрабандата и наркотика.
После дойде до мен и попита дали може да ме докосне. Изведнъж всички се оказаха с телефони в ръце. Наредиха се един по един до мен и селфитата заваляха едно след друго. Заваляха и въпроси. Започнах да им разказвам за лудите сливи и за караконджулите. След десетина минути вече границата се беше задръстила тотално. Нашите митничари бяха изкарали глави през гишетата и зяпаха любопитно за да видят какво става, а турските митничари усетили аромата на лудите сливи нямаха никакво намерение да почват работа. 
– А бе, Пешо, кво става там у турско? – запита единият от нашите, както си беше с провряна глава през гишето.
– Някакъв караконджул май имало... – отвърна този, когото нарекоха Пешо.
– А, добре, рекох да не е някой сириец пак – изрече отново нашият и успокоен си прибра главата. После дръпна с трясък вратичката на гишето.
След селфитата и въпросите заваляха сълзи. Оказа се че всички са караконджули и им липсва аромата на луди сливи. Разбрах че са все от различни краища на Турция, командировани да работят на българската граница. Сълзите потекоха от очите им, скоро се превърнаха в пълноводна река, заплашваща да повлече и отнесе в небитието златната ограда построена с парите на българския народ.
– Момчета, закъснях за срещата в Одрин – изрекох накрая, успокоен че все пак няма да ме бесят и дори няма да горят книгите ми.
Сега разбрахте ли защо не чета вестници?
Изведнъж отнякъде се появиха две полицейски коли. 
– След 19 минути българският писател да е пред библиотеката в Одрин – изрече шефът им, който плака най-много.
Така ескортиран, акоститах пред библиотеката след 17 минути и даже имах време да се изпикая, след преживяното родео из улиците на Одрин.
Имаше не десетина, а сто души. Е, с журналистите. Без тях бяха 90. Ама навсякъде разправям че са били 100. Журналистите не са ли хора? Нали все пак някой трябва и да отразявя горенето на книги. Така поне е в България. 
Имаше най-различни хора. Най-много ме изкефиха тези, чиито деди се изселили преди много години и не знаеха и грам български. Ама дошли, защото чули че ще идва български писател. Преди мен са ходели само фолк певици от България. Нищо че сега българските власти не им давали визи за да могат да идат и да видят родните си места. Знаете ли? Купиха си книга на български. Без да знаят и една дума. Нямам представа как ще четат? Може да се пробват с речник, но гарантирам че няма да стане работата им. А може да са я купили само от уважение.
Професорът по литература от Одринския университет, който водеше представянето беше направил великолепен разбор на „Дервишки караконджул“. Беше усетил посланията и болката в книгата. Нищо че не разбрах всички думи, които използва. Знаех прекрасно какво иска да каже. И странно – беше избрал абсолютно същия откъс за да охарактеризира книгата, както и аз. После се оказа безсмислено да го чета и аз. 
Имаше и много изселници. Искаха да се докоснат до човека припомнил им аромата на джанките, оставени у дома.
Знаете ли? Българските медии са прави за тези от Кърджали. Големи екскурзианти са. Но правят не само изборен туризъм. Правят и културен туризъм. Но медиите виждат само изборния туризъм. За културния туризъм мълчат, защото не се връзва с доктрината им. Домъкнаха се цял автобус. Организирали са се, наели автобус и дошли да се видим. Защото не съм отивал в Кърджали. Е, колко е то до Одрин? Те без това до обяд са в Кърджали, а след обяд в Одрин. Разправял съм ви. Но аз ще отида. Не само защото им обещах, а защото искам да отида. Това бяха единствените хора от България, които ме подкрепиха. И кметът на Кърджали ме подкрепи. Получих специален поздравителен адрес от адаша заради усилията ми да разпространя българската литература и култура в южната ни съседка. И книга ми подари – „Кърджали поглед към миналото“, от Петя Назърова и Василка Ташкова. Имаше и други неща в торбичката, но няма да ви кажа какво. Споко, кебапчета нямаше. Само сувенири. И ръководителката на театъра беше там, заедно с половината трупа. Купуваха книги на поразия. Местните турци чакаха чинно да си купят първо кърджалиите, а после те. Така са ги наплашили. Не смеят гък да кажат пред кърджалиите. 
Да, българските медии и патриоти са прави. Те никога не лъжат. Затова не ги чета – до болка са ми познати техните истини. Кърджалиите са плъзнали из Одрин, не само в България. Знаех че нещата са зле, но че са чак пък толкоз зле, не. Нападнали са града и говорят само на български. Ако не знаеш български, там, в Одрин си обречен и дори един хляб не може да си купиш. Видях го с очите си. Продавачите на хляб грабнали по един разговорник и учат български. 
Из града се движат само коли с кърджалийска регистрация. Водят и подкрепление със себе си – тълпи етнически българи, мечтаещи да превземат Одрин.
Вече планът ми е ясен. Оня, адаша, Хасан Азиз прави всичко. Не е далеч моментът в който ще превземат Одрин. Същото ще направят и с Кърджали. Хасково без това ще се предаде без бой. На завзетите територии ще създадат нова държава – Султанство Кърджали. Злите езици разправят че самият адаш щял да се обяви за султан на новата държава. В торбичката имаше предложение да ме прави културен и здравен министър едновременно на новата държава. 
Завзели региона кърджалиите няма да спрат. Ще продъжат на север и на юг и ще подчинят Ердоган и Борисов. Без това в региона се говори някакъв език смесица между български и турски. Но и това няма да укроти свирепите кърджалии. Ще плъзнат като отровна река и ще подчинят ЕС и Путин. После ги дели само една крачка да прескочат океана и да подстрижат перчема на Тръмп. Наистина, лоша работа. Но аз разгадах плановете им.
Никой не ви го е казвал досега, нали?
След това моите домакини ме разведоха из забележителностите на все още турския град Одрин. Шефката беше на висота. Направи го лично.
– Виждате ли разбитите участъци, ефенди? – изрече някакъв мустакат екскурзовод в Селимие, показвайки ми вдлъбнатините по минаретата на джамията – От българските топове са.
– Е, вече българите нямат топове – изрекох в жалък опит да го успокоя, но оня не миряса.
– Влезли в джамията с конете си.
– Кой?
– Варварите, кой?
– А бе, и вие не сте падали по-долу. Бая църкви сте унищожили сякаш.
– Българите... – продължи екскурзоводът, без да обърне внимание на забележката ми.
– Аз не съм българин – изрекох като за оправдание.
– Как да не сте? Откъде сте, ефенди?
– От Добрич.
– Това в Кърджали ли е, ефенди?
– Може и така да се каже?
– Знаех си... Всички тука са кърджалии. Ще ме оставите ли на работа като превземете града, господине?
– Обещавам.
– Оня, Хасан Азиз щял да става султан.
– Кво ти пука? Вдругиден ще се гътне дори Рокфелер.
– Как да не ми пука?
– Серсемин...
– Кой?
– Ти, кой...
– Ами серсемин съм. От юг турците, от север българите, а по средата кърджалиите.
Да, серсеми дали Господ и Аллах. И тук и оттатък. Всъщност, май Бог беше един, а серсемите му се молеха по различен начин. И всеки серсемин си мислеше че неговият начин е най-точен. Разрушаваха храмовете един на друг. Подпалваха ги, стреляха с топове, влизаха с конете в тях. И никой не искаше да чуе другия. 
Да ви кажа честно, на кърджалиите не им пука кой знае колко. Знаят прекрасно че и от двете страни на границата е пълно със серсеми и просто си живеят живота.
Да живеят серсемите..., пардон кърджалиите.
Благодаря ви за подкрепата, приятели. Скоро ще се видим в Кърджали. Да не ви пука от серсемите – нито от едните, нито от другите. Животът е толкова кратък. Живейте си го.
Прочетена 1188 пъти
Влезте, за да коментирате
Status API Training Shop Blog About Pricing © 2015 GitHub, Inc. Terms Privacy Security Contact Help
Нагоре