Място за Вашата реклама

Събота, 14 Януари 2017 10:25

Паразитът

Написана от 
Оценете
(1 глас)
Хасан Ефраимов
Работех си на двора, а слънцето напичаше подобно на африканско.
Забелязали ли сте, че работа, която подцените и си мислите, че ще я свършите за отрицателно време, ви отнема цял ден. Като се закучи понякога, не върви и не върви. Да, ама в такива моменти и аз се закучвам. Захапя ли, не пускам и по някое време казвам на работата:
– Един от нас ще се предаде... И това няма да съм аз.
И накрая работата винаги се предава.
Та, въпросният ден бях се заял с един огромен камък. Стоеше на двора от години и всеки път като го видех, си казвах: „Утре ще го махна“.
Но това утре така и не идваше. Заканвах му се и отминавах, а след малко, вече ангажиран с някоя друга работа, забравях за него.
И така до следващия ден.
Накрая реших и се захванах един ден, но пустият камък нямаше никакво намерение и да мръдне. Пробвах с лостове и с различни приспособления, но без полза. Писна ми и като взех големия чук.... Направих го на сол. Но и той ме измъчи.
По някое време реших да седна и да изпуша една цигара, въпреки че дишах като кон. А когато дишаш учестено, цигарата не върви. Не знам дали знаете...?
– И ти ще умреш... – чух глас. Тогава погледнах и забелязах единия от пияниците, които пиеха постоянно бира пред магазина. Беше се подпрял на вратника и ме гледаше.
– Що не си гледаш работата? – отговорих му троснато, както бях ядосан.
– Аз нямам работа... Аз съм паразит – отговори оня.
– Моля...?
– Паразит съм, казвам, затова нямам работа. И идвам от подпис в Социала.
Беше съвсем обикновен квартален пияница. Нахлузен с едни дънки и висяща блуза. Ръкавите му бяха запретнати. Целият беше брадясал. На краката му бяха надянати някакви китайски маратонки. Не го познавах. Бях го виждал много пъти пред магазина с бутилка бира в ръка, но само толкова.
– Докторе, мога ли да ти кажа нещо? – попита Паразитът, докато аз го разглеждах. – Знам, че си кибритлия и бързо кипваш... ама няма да се сърдиш! 
– Добре, няма... – Зачудих се за името му и най-накрая се сетих: – Няма да се сърдя, Трифоне... Казвай...!
– Наричай ме Паразит...!
– Моля...?
– Паразит ме наричай...!
– Добре...!
– Ама почерпи по една цигара първо! 
– Аре-е-е... Що не си купуваш цигари?
– Че за какво да си купувам? Нали казах, че съм паразит.
Останах без думи при тази логика и послушно му подадох кутията с цигари.
– Сложи и една зад ухото си за после. Нали си паразит... – изгаврих се, а той без свян отговори:
– Ей... умното си е умно... Добра идея.
Посегна към кутията с мръсните си и напукани ръце. Под ноктите му беше черно. Издърпа цигара, а те излязоха цели три.
– Е... късмет... – ухили се Паразита, без да се притесни, и първо постави по една цигара зад ушите си, а после налапа третата. Почна да търси запалка или кибрит из джобовете си, но така и не можа да намери.
– Сега и запалка нямаш, нали? – и му подадох огънче.
– Аре, не се стискай поне за огънчето...! – отвърна Паразита и после продължи:
– Докторе, извинявай, ама работиш като луд, мама му стара. Нямаш умора..., а не си първа младост вече. Затова ти казвам, че и ти ще умреш. Няма да отнесеш нищо от този свят. За какво работиш толкова много?
– Аз питам ли те защо пиеш по цял ден бира пред магазина?
– Е, нали обеща да не се сърдиш...! Що не идеш на екскурзия?
– Нямам пари. Социално слаб съм... Тъкмо се върнах от подпис в Социала.
– Ха-ха-ха... Ти ли нямаш?
– Щото не ми се ходи... Иди ти...!
– Тогава на почивка иди...!
– Не съм се изморил...
– Целият си вир вода... – забеляза моят събеседник и се ухили ехидно.
Реших да не му отговарям нищо. За какво да му обяснявам, че всъщност аз, работейки, си почивам, че работата ми е свързана постоянно със седене и да поработя в градината за мене е един хубав фитнес.
– Знаеш ли, докторе... Всички заминават, а ти си работиш в градината. Като че ли не те интересува какво става наоколо – подхвана нова тема Паразитът.
– Къде заминават? – попитах неразбиращо.
– Как къде? На Запад... Хора не останаха вече в държавата.
– Че аз не съм ли човек?
– Българите се изнесоха от тази скапана държава, а ти продължаваш да стоиш. А дори не си българин...
– Само ти не беше ме гонил от България, Паразите... Върни ми цигарите...
– Накрая ще останеш сам… с президента и премиера май – ухили се Паразитът отново, пропускайки покрай ушите си подканата да ми върне цигарите.
– Все някой трябва да плаща данъци, Паразите.
– Ще ти накъсат гъза от данъци... Ще вървиш и ще си приказваш сам.
– Който иска, да заминава. К’во ти пука? Други ще дойдат.
– Дали...?
– Празно няма да остане.
– Понякога и аз мечтая да замина... Помниш ли Ванката? Оня, дето живееше малко по- нагоре... по баира. Та той също замина... Наскоро го видях. Дошъл си на гости. Ама един издокаран. И зъбите му оправени, наредени като мъниста. В устата му нямаше келяв зъб...
– Майка му и баща му стоят гладни... Всеки ден им нося хляб.
– Та той разправя за Амстердам... В Холандия е това...
– Добре, че ми каза...!
– ...Та там имало една улица, където наркоманите по цял ден се излежавали. Сутрин им носели супа с една камионетка и я раздавали в купички. Обяд им носели... - ама първо, второ, трето, както си му е редът. После вечеря... Два пъти седмично идвал някакъв автобус и ги товарели в него. Изкъпвали ги... избръсвали ги. Прегледче.... туй-онуй... Обличали ги с нови дрехи. Представяш ли си?
– Сигурно и марихуанка им носят…?
– Естествено... Там е цивилизована държава. Не е като тука.
– Според мене плачат за дрянови тояги.
– Е... недей сега така, докторе! – възмути се Паразитът. – Ти поне си цивилизован човек.
После без да пита посегна към кутията с цигари, която бях оставил върху едно по-голямо парче от току-що натрошения камък.
– Дай една цигара, че пак се ядосах! – изрече с фалшива нотка в гласа.
– Имаш зад ухото.
– Тя е за после.
– Имаш и зад другото ухо.
– Тя е за по-после.
– Нямам думи...
– Е, нали ти казах, че съм паразит.
Паразита си запали нова цигара на аванта и с наслада пое дима. Задържа за няколко секунди дъх и после шумно издиша.
– Ех... докторски цигари. Благодат... – изрече като си дръпна отново от цигарата.
– И лайна да бяха на аванта, пак щяха да ти харесат.
– Е, недей сега така грубо...
– Нали си паразит...
– Да... така е.
– И защо си паразит? – подех го аз този път.
Паразитът отново дръпна на аванта от цигарата и, наслаждавайки се, отговори:
– Защото паразитирам... Не бачкам нищо.
– И що не бачкаш?
– Защото съм паразит – отговори оня с обичайния си „аргумент“. – Къде си виждал паразит да бачка, докторе?
– Бре... мамето ви... Понякога си мечтая Живков да се върне. Заради такива като теб... Ще обезпаразити държавицата за една седмица.
– Докторе, виж сега... – започна отново Паразита и посегна отново към кутията с цигарите, без да пита. Издърпа си една цигара и я запали направо от фаса на предишната си цигара. – Животът е сложен. Има различни хора. Има хора, наричат се гостоприемници. Такива като тебе. Добряци. Ама да ти кажа, разликата между това да си добряк и наивността е само една крачка. Уж сте добряци, ама не се усещате как ставате наивни. Много често и глупави дори. А аз съм от паразитите... Живея от такива като теб. Вие бачкате, ние лочим наготово. Тук цигарка, там ракийка... гладни не оставаме. Аз съм Паразитът... Върховният хищник в обществото. Не, лъвът не е върховният хищник. Паразитът е върховният хищник. Да си видял лъв да лочи от паразит? Не си, нали? Няма и да видиш. Да, ама лъвът и той е пълен с паразити. И му лочат кръвчицата.
– Продължавай...! Почна да става интересно.
– Та, докторе, искам да ти кажа, че ще се намери кой да ти излочи кръвчицата. Я аз, я някой друг. Ако чак пък толкова си стиснат, накрая децата ти ще я излочат..., но кръвта ти неизлокана няма да остане. А ти се блъскай тука в жегата. Ами блъскай се, щом ти е толкоз акълът. И ще ти пуша цигарите... И социални помощи ще взимам от данъците, които ти плащаш. Ако се стиснеш много, ще се направя на болен. Ако трябва, ще заплача дори.
– Продължавай...!
– Знаеш ли, докторе...? Като закъсам много, отивам пред гробищата. Пълно е с женички, облечени в черно. И са толкова щедри. Раздават храна, цигарки, ракийка... За Бог да прости. Даже плача с тях... кръстя се и на висок глас изричам: „Бог да прости“. А дори не съм вярващ. За какво ми е да вярвам? Ти виждал ли си вярващ паразит? Не си, нали? За какво ми е Амстердам? Та аз съм си построил Амстердам тук, в България.
– Добре, Паразите, млъкни вече! – изрекох с яд по едно време. Беше ми дошло до гуша да го слушам и най-накрая припалих. А припаля ли, трудно някой може да ме спре. Камо ли някакъв си паразит.
– До тука ми изпуши точно 10 цигари. Преброих ги... Една цигара струва 30 стотинки. Дължиш ми 3 лв.
– Та аз нямам пари – приплака Паразита. – Нали ти казах, че идвам от подпис в Социала. Ама, докторе... чакай. Какво ще правиш? Ама за какво ти е тази сопа?
– Това не е сопа, а специална, антипаразитна, магическа пръчица. Нарича се дряновица. Лекува паразити безотказно... Ставай да бачкаш. Ще работиш, докато си заработиш цигарите, дето ми ги изпуши. Благодаря за лекцията, но направи голяма грешка. Забрави, че съм завършил медицина. Държал съм изпит по Паразитология и знам как да лекувам паразитите.
– Ама, докторе, не е демократично!
– Аз не съм демократ.
– Аз имам права – закрещя Паразита, като почнах да го налагам с дряновицата.
– Имаш и задължения... Това е демокрацията. А може и да се оплачеш.
– На кого да се оплача? Те прокурорите са ти приятели. И полицаите... Виждал съм ги... Всеки ден идват с колите си при теб.
– Влизай в градината! – хванах Паразита за яката и го завлякох в градината.
– Това е домат – почнах да му обяснявам. – А тези работи се наричат колтуци или пичове. Абе, паразити с една дума. Лочат соковете на растението. Лочат като тебе и за никаква работа не стават. Лочат... и доматите остават дребни. Затова се премахват. Нарича се колтучене. Обезпаразитяване, за да го разбереш. Не искам да остане нито един колтук. Така ще си платиш цигарите, дето ми ги изпуши.
– Ама тези домати много цапат.
– Да, така цапат паразитите... После не може да ги отмиеш от ръцете си. Миеш, миеш, а те все изцапани. Бачкай, паразит такъв!.
Застанах с дряновицата до доматите и зачаках. Паразита чинно махаше пичовете на доматите, а аз през това време си налях едно кафе и пушех.
– Ето ти още две цигари – изрекох, като свърши. – Заслужи си ги... Вече не си паразит.
На следващия ден чух, че Паразита заминал за Холандия. Навярно при Ванката.
Представих си го как е легнал до Ванката на онази улица в Амстердам, а учтиви холандци им носят марихуанка. Учтиви, защото не познават нашите паразити. Мислят си, че са само хора, ощетени от съдбата. За мързел просто не са чували. Паразита и Ванката дърпат от марихуанката и гледат с блаженство в погледа.
– Егати кефа...! – изрича Ванката.
– Абе, тия холандци много прости бе, брато – изрича и Паразита.
А аз ли?
Обикалям около ЖП линията и гледам за сирийски бежанци. Ще ги прибера в гаража, ще ги настаня. Ще им помогна, за старт в живота. Все пак някой трябва да ми помага в градината.
Вечер, като пийна една ракийка, някакъв дявол се вселява в мен. Дали пък да не взема магическата, антипаразитна дрянова пръчица и да прескоча на една екскурзийка до Амстердам?
Прочетена 1080 пъти
Влезте, за да коментирате
Status API Training Shop Blog About Pricing © 2015 GitHub, Inc. Terms Privacy Security Contact Help
Нагоре