Място за Вашата реклама

Събота, 14 Януари 2017 10:21

Безпокойство в гората на Едем

Написана от 
Оценете
(1 глас)
Хасан Ефраимов
Всичко започна с това че на рождения си ден почерпих караконджулите от гората с вино. Не бяха вкусвали никога от това божествено питие и така се натаралянкаха че самите те се почувстваха като богове. Нещо повече – някои се извисиха в небесата в израз на това божествено прераждане. Литна в небесата и малката самодива Хортензия, обгрижена от нафирканите караконджули не къде да е, а близо до оградата ми.
– Аз съм най-красивата... Някой ден ще стана велика – ехтеше гласът й от близките храсталаци. 
– Ти и сега си велика – отговаряха й караконджулите с пиянски блясък в очите. 
На следващия ден всички държаха главите си и охкаха. Самодивата Хортензия държеше не само нея, но не охкаше. 
– Скъсали ми цветенцето – оплака ми се. Беше се домъкнала боса. Малките й краченца потъваха с приятно хрускане в снега. 
– Да беше само това... Спраскали са ти и саксията – поправих я аз.
Но всичко това беше миналата година. Веднъж опитали виното, караконджулите пресушиха бъчвата ми за отрицателно време. Така си и останах – без вино по средата на зимата, но тази година държах бъчвите заключени и за нищо на света не се разделях с ключовете. Въпреки това пустите му караконджули всяка вечер висяха в двора ми и докато не ме изрекетират с няколко кофи вино, не мирясваха. Редовен участник в рекета беше и самодивата Хортензия. Нищо че после политаше в небесата, а на сутринта й лепях саксията с моментно лепило. А бе, изроди отвсякъде. То и какви да има в гората?
След нея и саксийката й винаги се домъкваше и Поета. Както стана и тази сутрин. Беше малко хамав. Да, и сред караконджулите има такива, както и при хората. Нещо недовиждаше и като ходеше се блъскаше в клоните, спъваше се в пъновете, стърчащи от земята, стъпваше върху тръни и постоянно беше с някакви наранявания. Беше ми омръзнало да го лекувам. Откакто му купих очила се почувства като новороден и даже прописа. Постоянно драскаше някакви стихове и на всичкото отгоре ми ги носеше за оценка. 
– Страхотни са – изричах винаги и оня политаше в небесата. Както самодивата Хортензия снощи.
Така си и вървеше и четеше стиховете на всеки срещнат караконджул. Но какво ти разбират караконджулите от стихове? Подиграваха го, а от време на време и го поотупваха. Не съм сигурен че не му правеха и други неща. Най-много досаждаше на горския. 
Всичко това добре, ако не ме и караше да му пращам стиховете в различни издателства и редакции. Не стига това, а и от мое име, защото той самият нямаше нито адрес, нито име. Ужас. „ На един приятел са!“ – добавях винаги под писмото.
– Докторе, влюбен съм – изрече със замечтан поглед Поета. 
– Пак ли... – успях да изрека само – И в коя този път?
– Как в коя? В най-красивото и божествено създание на света. Сещаш ли се?
– Срещал съм хиляди такива. 
– Ама как...?
– Всички са красиви и божествени. После си събуват гащичките и приклякат до някой храст. Случва се да се занимавам и със скъсаното им цвете. Понякога им лепя спрасканите саксии даже... С моментно лепило...
– В самодивата Хортензия...
– Тц-тц-тц... 
– Щом я зърна и политам в небесата.
– И тя снощи цяла нощ летя във висините.
– Дали ме обича и тя? 
– Много... Сигурен съм в това.
– О, Хортензио, ти музо небесна... – зачете се Поета, но после изведнъж се спря.
Домъкнаха се другите караконджули и нашият се измъкна тихомълком, докато не са му направили нещо.
Не ми се занимаваше с тях и техните глупости, затова ги разкарах набързо, въпреки протестите им.
Работих целия ден. Опитвах се да довърша един сборник, а когато нещата се правят по задължение, не вървят. По принцип съм завеян и разпилян. А бе, палачорин с една дума. Работя си нещо из двора и не мога да намеря шлайфа. След безплодни търсения се ядосвам, отивам и купувам друг. На сутринта не мога да намеря и него. Дойде татко на гости и почна да обикаля из тавана, гаража и постройките. Прибирам се един ден в къщи и нашият наредил 5-6 шлайфа, десетина дрелки, няколко верижни триона, винтоверти и какво ли още не. Беше седнал и изправяше ръждиви пирони с една тесла в ръка, въпреки че намерил няколко кашона нови из кюшетата. За капак, в една кофа беше събрал петдесетина отвертки. А аз не можех да намеря и една и като ми потрябваше се мъчех с ножа да развия поредния винт.
– Ей, голям палачорин си – изрече, седнал пред каната с вино – Ако отворя един бит пазар тука, ще има да продавам на опашка с месеци.
Подреди всичко по рафтове и чекмеджета човекът и сега като ми потрябва нещо звъня на него да питам кое къде е.
– Колата ти е в гаража – изрича винаги и започва да се хили – Да не вземеш да купиш нова.
Та, така съм и с писането Целия ми компютър е пълен с разкази и романи. Пиша каквото ми е на душа и даже не знам къде какво имам. Ако седне татко на него, сигурно ще събере разкази за още няколко книги.
Привечер главата ми бръмна и излязох на двора.
Кръвта вода не става. Само това мога да кажа.
Домъкнаха се моите приятели, караконджулите от гората. Уж да ми честитят Новата година.
– Докторе, запалили сме огън – прошепна замечтано единият от тях.
– Тремският суджук... Да не се развали – притесни се втори.
– И вино искате, нали? – не останах по-назад и аз, предусещайки мераците им.
– Че каква Нова година без вино, докторе?
– Може ли пък да не почерпиш?
– Грабвайте единия бидон с вино. Вземете и два-три чувала картофи от гаража – отпуснах душата и аз.
Нахвърлихме картофите в жарта. Изпихме виното. Ядохме до пръсване – картофи и Тремски суджук на жар. Целия се оклепах с въглени. Не остана неизцапано място по ръцете и лицето ми.
Караконджулите и те се наклепаха до ушите. Духаха парещите катофи, въртяха ги в ръце и така ги лапаха горещи-горещи. После ги въртяха дълго в уста и въздишаха, надули бузи.
Самодивата Хортензия през цялото време ми седеше на коляното и шепнеше вълшебни слова.
Ей, кръвта вода не става. Влече ме огънят и димът. Трябва да усетя миризмата на пушек. Трябва да се изцапам и с въглени. Иначе не става. Какво да направя? Дива селска душа!
– Докторе, не трябваше да гониш Шейтана от гората – изрече по едно време моят приятел – Сега, къде е какво прави, никой не знае. Тука поне го наглеждахме.
– Стига с този Шейтан, бе – креснах му веднага – Пий си там виното и мълчи. И спри да ядеш... Тремският суджук е за замезване!
Моят приятел не си го сложи на сърце. Беше свикнал с характера ми и ме обичаше такъв, какъвто съм. Не се опитваше да ме променя. А избухнах, защото напълно споделях казаното от него. Беше ме яд на себе си. Изгоних Шейтана от гората и веднага съжалих. 
– Аз само казвам...
– Стига си казвал! Не съм идиот.
Вече не беше същото. Хубавата вечер изведнъж се превърна в мълчалива седянка около догарящия огън. Мълчах аз, мълчаха и караконджулите. Мълчеше дори самодивата Хортензия. Всички знаехме на какво е способен нечестивецът. Наблегнах на виното. Не след дълго реалността изчезна. Тръгнах да се прибирам. Навсякъде из тъмните кътчета в гората ми се привиждаше Шейтанът. Но него го нямаше. И идея си нямах къде е и какви мръсни помисли преминават през извратената му глава?
Направих се че не забелязвам караконджулите, които от разстояние ме съпровождаха до нас.
Прибрах се и включих скритите охранителни камери за нощно виждане. Веднага се видяха седналите на двайсетина метра от къщата ми караконджули. Седяха така, тихо и търпеливо всяка вечер и ме пазеха. Седяха в студ и в мраз, и в дъжд. Без да мръднат. Седяха и се оглеждаха. Да, не трябваше да гоня Шейтана. 
– Глупак такъв... – изрекох.
Погледнах отново в монитора и успокоен си легнах. 
– Но първо ще се срещнеш с приятелите ми, Шейтан – усмихнах се и успокоен заспах.
Прочетена 1168 пъти
Влезте, за да коментирате
Status API Training Shop Blog About Pricing © 2015 GitHub, Inc. Terms Privacy Security Contact Help
Нагоре