Място за Вашата реклама

Събота, 14 Януари 2017 10:17

Очите на смъртта

Написана от 
Оценете
(0 гласа)
Хасан Ефраимов
Знаете ли? Аз видях смъртта. Видях я през горещ летен ден. Смъртта прилича на малък игрив котарак. Но от онези уличните. Дето са от породата улична превъзходна.
Намерих го на улицата. Стоеше по средата на асфалта. Спрях колата, пуснах аварийните и слязох. Беше въпрос на време да го сгазят. Сложих малкото котенце на седалката до мен и запраших към къщи.
Още беше сляпо. Не беше прогледнало. Не познаваше и храната. Изкарах една спринцовка и започнах да го храня с нея. Скоро татко си присвои задължението ми и почна да се мъкне със спринцовката и с кутия мляко в ръка. 
Не минаха и две-три седмици и нашият заглади косъма. Вече нямаше нужда от спринцовката, а започна с набези из двора. Отначало почна да лови мухи. Ей така, както си летят ги ловеше. След това мина на разни бръмбари и буболечки, пълзящи по земята. Дебнеше ги, подобно на тигър и после се нахвърляше върху тях без жал.
– Туй, малкото, голям ловец ще стане – изричаше винаги тати. Сядахме да пием чай на двора и захласнати го наблюдавахме и коментирахме.
Скоро, малкият бандит започна да тероризира кучето. Издебваше го и крадеше от храната му. Кучето не беше съгласно нещо, което беше голямо колкото ухото му да краде от храната му и недоволството си изразяваше бурно. На няколко пъти скъса арматурата, с която бях му направил тролей, но малкият крадец веднага се оказваше някъде на високо. Така си стоеше кучето долу и лаеше. Но само толкова. 
Минаха още седмица-две и тогава за кучето настанаха наистина тежки времена. Малкото коте отиваше до него. Доближаваше се дотолкова че нашият да не може да го стигне и почваше да му прави разни физиономии и да го дразни. Кучето полудяваше от лай, непрекъснато протягаше лапа да докопа малкия злодей, но онуй, малкото, винаги преценяваше добре разстоянията. Скоро кучето прегракна цялото, но до успех така и не достигна, възпирано от дебелия синджир. Времето минаваше, а неприятностите му не само не отминаха, а станаха още повече. В моментите, когато най-накрая полягваше уморено под сянката, малкият злодей се засилваше и скачаше на гърба му със страхотно мяукане. Кучето се мъчеше да се надигне, със смешно размахване на лапите си, но докато повлечеше огромното си туловище, палавникът вече се озоваваше на безопасно място. Винаги бягаше зад къщичката на кучето. То го последваше, но малкият злодей вече беше обиколил къщичката, появяваше се в гръб и осъществяваше нова нагла и нечестна атака срещу кучето в гръб.
Стоях и ги наблюдавах с часове. Хилех се неудържимо. Понякога лягах направо на земята от смях. За разлика от мен, кучето вече беше се невротизирало до краен предел, но мъките му нямаше изгледи да свършат. Докато един ден малкият котарак отново не го нападна. Обаче, вместо да тръгне да го гони, кучето този път тръгна в другата посока – откъдето котето се появяваше, заобиколило къщата и го нападаше в гръб. Щастието този ден, най-накрая се усмихна на кучето. Завило през задния ъгъл на къщата, котето попадна директно в огромните му лапи. Чу се смразяващо кръвта мяучена. Най-накрая малкият злодей беше разбрал какво е ужас. Но кучето не го уби. Можеше да го направи за части от секундата. Онуй даже нямаше да разбере откъде му е дошло. Но животните никога не убиват без причина. Скочих от мястото си и се затичах към бойното поле. През същото време не спирах да викам на кучето да стои на място. Беше затиснал котето само с лапите си. То продължаваше да издава неземни звуци и се мъчеше да се освободи от тежащите един тон лапи. 
– Кафез... – изкрещях с пълно гърло на кучето командата, която е за да влезе в къщичката си. То на мига остави котето и се шмугна в къщичката си с прибрана между краката опашка.
Котето беше невредимо, но получи хубав урок. Надигна се и веднага избяга на безопасно място. После се поотупа от прахоляка и ме погледна жално. Не можах да се въздържа и отново се засмях гръмогласно, но този път на нещастието на глупавото коте. От този ден нататък то спря да се заяжда със сто пъти по-голямото от него куче. 
Белите му обаче не престанаха. Изпокъса мрежите на комарниците. Много обичаше да се катери по тях. Изпочупи къде каквито саксии имаше и когато вече се чудех, дали има още беля, която да не е направило, ми показа как изглежда смъртта.
Работих на двора. Беше страшна жега. Целият бях вир вода. Накрая стана обяд и преди да си взема душ и да замина на работа се излегнах за малко на пейката на двора. Направена е от палети. Два палета са сложени един върху друг за основа на пейката, а един за гръб. Тази пейка ми е любимо място и често се излягам на нея през лятото. Съблякох си мократа от пот фланелка и се опънах по гръб така, както съм гол до кръста. Полежах малко и от хладната сянка съм се унесъл. Събуди ме гадно докосване под мишницата. Машинално погледнах и видях една отровна змия провряла се през палетите. Отровните змии са шарени. По това се познават. В момента, в който я забелязах ме ухапа. Подскочих, а ревът, който нададох сигурно се е чул и в другия край на гората. За една секунда през главата ми минаха хиляди мисли. Не знаех че съм толкова умен и че мога да мисля така мълниеносно. Веднага съобразих че няма как да затегна мястото с турникет за да забавя разпространението на отровата. Дали щях да имам време да се кача на колата и да стигна до Бърза помощ? Сигурно щеше да ми прилошее по пътя. Телефонът ми... Къде е телефонът ми? Боже, но къде ми е телефона? Дали имаха противозмийски серум? Дали имаше на смяна колега, който да знае как се прилага? Грешното прилагане на серума убива повече, отколкото самата отрова и аз като лекар знаех това добре. Много често има усложнения, дори да е приложен правилно. Прелистих в главата си учебника със схемата за прилагане на серума. Беше много сложна, с прилагане на осминки, четвъртинки и половинки, през определени интервали от време, но не бях сигурен че съм се сетил за вярната схема. А и за какво ми беше? Та аз работя гинекология и то в центъра на града, където змии няма. До днес... Боже, къде ми изчезна телефона? Къде го забутах пак? Видях и как ме погребваха. Бяха се насъбрали всички и плачеха неистово, а аз лежах придобил синкав оттенък от отровата на змията и последвалата хемолиза на кръвта ми. Трябваше да убия змията, за да разбера дали е пепелянка или усойница. За да знаят какъв серум да ми приложат колегите. Или пепелянка, или усойница! При нас други змии няма, но и тези стигат. Пристъпих към пейката, наведох се и погледнах. Отначало не видях нищо. После забелязах две очи. Големи очи... Нашите змии нямат такива очи. Веднага колелцата в мозъка ми се завъртяха отново и видях някакъв откачен нашенец, който е домъкнал от Африка или Азия, а може би от Австралия някаква изключително отровна змия. После тя е избягала. Змията е поела към гората и към моята градина, за да се навре под пейката ми скована от палети. Може да е избягала и от цирка. Наскоро имаше един в града. Обикаляха улиците и крещяха с високоговорители. Тогава усетих че съм загазил много яко. Екзотична змия в Добрич! С отрова, която убива за няколко минути. И за която няма противоотрова в България, камо ли в Добрич. Десет секунди минаха вече от ухапването. Колко ли ми остава още? Но поне щях да я видя каква змия е. Нямаше да умра без да знам каква е змията. Но как да я изкарам изпод пейката? Тогава се ядосах страшно много. 
– Мама ти змийска – изрекох и се изправих.
Като се ядосам става много страшно. Има едни десет секунди през които трябва или мен да убият или аз да убия. Толкова ми причернява пред очите. Но сега щях да убия змията. Нямаше значение каква беше. Ако ще да е кралска кобра, черна мамба, тайпан... , ако ще гърмяща змия да е..., ако ще трещяща да е, плюеща, скачаща... Щях да я убия с голи ръце. Хванах пейката и я преобърнах само с едно движение. Да видим сега, къде ще ми избяга? Ще я преследвам, докато не я хвана и не я убия. На възел ще я завържа...
Беше котето. Беше приклекнало и ме гледаше уплашено. Нямаше никаква змия. Провряло си лапичката през дъските на палета и се закачало с мен. Както навремето се закачаше с кучето. После, без да иска ме е одраскало. Ама на страха очите са големи. 
– Мамито ти... – изревах за втори път днес и награбих една саксия от прозореца и я метнах по посока на котарака.
Саксията тупна на земята и се разпръсна на хиляди парчета. Котаракът се изстреля като стреля. Грабнах втора саксия и отново я метнах. Гоних го известно време из двора. Добре че не го хванах. Щях да го убия. Сигурен съм в това. Кучето може и да прости, но не и аз. Та аз да не съм куче! Аз съм човек и мога да убивам, да убивам, да убивам..., докато ми мине ядът. После може и да съжаля, но в момент на гняв... Кучето се беше завряло в къщичката си и ме гледаше уплашено. Изведнъж ядът ми отмина. Седнах на земята и дълго се хилих на самия себе си. Че се оказах такъв пъзльо..., но преди това проверих отново под палетите. Да не би да имало и змия. 
Скоро след това някакъв сгази котето ми с кола. Видя котето на пътя, а дори не намали. Сгазиха ми още три котета след това. Имам чувството че някои ги газят ей така, за кеф. То и какво да очакваш от хора!
Оттогава съблюдавам строго урока, даден ми от малкото коте – никога не лягам на пейката преди да се убедя че отдолу няма змия. 
Понякога си мисля че котето е било предопределено да бъде сгазено. Какво иначе щеше да търси по средата на асфалта? Явно такава е била съдбата му. Аз съм я променил. Дал съм му поне малко живот и щастие и то е решило да ми се отблагодари с един урок, който някой път може да ми спаси живота. 
Дали?
Прочетена 1234 пъти
Влезте, за да коментирате
Status API Training Shop Blog About Pricing © 2015 GitHub, Inc. Terms Privacy Security Contact Help
Нагоре